Глава 2. 
                                                               Една история за заек.

        Съдържа ужасяващо съдържание и насилие, сами преценете дали да го четете.

Една история разказва, че в душата на човек се борят два вълка. Единият черен, другият бял. И побеждава този, който храниш повече.

Беше светла нощ, сиянието на луната се стелеше по земята. Доловил мирис на овце, огромният, див вълк изплува от сенките на гората, и се плъзна по лунното поле. Гладът му беше голям. Не глад за месо, а глад за смърт, с тази дива свирепост би се нахвърлило на всеки човек, но хора наоколо нямаше. Кръвожадното чудовище проникна при овцете и им се нахвърли. Вряза се сред тях, и ги размята из ограждението. Пореше, късаше, кормеше. Хвърчеше вълна, шуртеше кръв. Захапа една овца за врата, кучешките му зъби проникнаха между прешлените и пронизаха гръбначният мозък. Втурна се към друга със зинала паст, и разкъса гръкляна и. Хвана поредната и я удави, задушавайки я в челюстите си. Тогава кучешкият лай събуди овчарят.  Прозорецът светна, мъжът се показа на вратата и излезе по чехли в двора. Кучето се мяташе на веригата, сякаш надушило диво животно, хищник, слязъл от планината. Мъжът грабна сопата, опряна на стената, и отвори вратата. Отвътре изскочи нещо и се блъсна в него, той падна в калта, и зъбите на звяра разкъсаха гърлото му. Мъжът вкопчи пръсти в козината, от вратната сънната артерия шуртеше кръв. Силите го напускаха бързо. Той се опита да се бори, но безуспешно. Тогава нещото го пусна, и го захапа за крака, за да го издърпа в тъмнината на кошарата. Луната осветяваше нощното небе, галеше разпокъсаните облаци.

                                          това се случи преди бабата на Кара да избяга.

Тишина се стелеше над света. Горите мълчаха, криеха тайните си. Една жена тичаше по пътя, тичаше както човек тича когато наистина го е страх. Не от нещо далечно и обвито в мъгла, което може да му се случи някой ден, а от нещо което го преследва, което го гони по петите, и има брадва в ръка. Извърна се да погледне назад, без да спира да тича, не можеше да спре. Внезапно пред нея изникна някой и тя почти се блъсна в него. Изпищя и се спря. Бях аз, и просто се разхождах наоколо, когато таза странна жена изскочи пред мен.

-        Трябва да ми помогнете! – промълви тя задъхано. - Има някакъв луд с брадва, в бял заешки костюм!

-        Добре, а как да ти помогна? – попитах аз спокойно.

-        Трябва да звъннеш на полицията! – жената беше около петдесет годишна, лъхаше на страх, страх се четеше в очите и, страх звучеше в гласа и. С изпито, уморено лице, бледа набръчкана кожа и големи уплашени очи, под които личаха сенки от недоспиване. Тялото и изглеждаше съсухрено и слабо.

-        Няма да стане.

-        Защо?

-        Защото нямам телефон. – отвърнах аз. - Защо ти не звъннеш?

-        Звъннах им, още преди месец когато се появи, моля ви, нека се махаме оттук.

-        Добре, да вървим.

-        Чуйте ме, трябва да ми помогнете. Полицаите дойдоха чак от града, претърсиха наоколо, не го откриха изобщо! То се крие!

-        Какво е то?

-        То… той… Мисля че е някой, който ме мрази, облечен е като заек, появи се преди един месец, преследва ме постоянно, не мога да отида до магазина да си накупя храна!

-        Защо не си тръгнеш от тук?

-        Не мога, работата ми е тук, къщата ми е тук, целият ми живот е тук. Моля ви!

-        За какво?

-        Не знам… просто, елате с мен до вкъщи!

-        Добре, щом така искате. Имате ли врагове?

-        Не.

-        Бивши гаджета с необичайни наклонности?

-        Имах мъж, но той почина.

-        Някой да се е държал подозрително покрай вас? Въобще някаква идея кой е в костюма?

-        Не, защо?.

-        Защото приемаме, че това което те преследва не е мутирал заек, а мъж в костюм.

-        Защо пък мъж? Може да е жена! 

-        Да, сигурно е някоя приятна възрастна дама. 

Изпратих я до една къща в покрайнините на селцето.

-        Знаете ли - казах и аз на прага. – ще хванем вашият заек за ушите.

Тя не ме разбра, благодари ми още веднъж. Вратата се затвори и останах навън. Не ми трябваше да се замесвам с хората тук, но този заек събуди любопитството ми.

Вървях по обратният път, през горите. Подминах мястото, където бях срещнал жената, съзрях една торбичка за пазаруване захвърлена на земята, наоколо имаше разпилени продукти. Това обясняваше защо жената е била навън, явно е ходила до магазинът. Спрях, и огледах горите. Беше тихо, бях съвсем сам. А може би не бях? 

Извърнах се и видях тъмнокосо момиче да се взира в мен с див поглед. Не ме изпускаше от очи.  

-        Не знаех, че има други тук. - наруших мълчанието аз.

-        Знаеше. - каза тя, и за кратко настъпи тишина - НИЕ подушихме миризмата ти. Глутницата те иска мъртъв! На наша територия си, и ние ще те преследваме, ако не си тръгнеш. Ловецът е по петите ти, довел си го тук! Има още…

Тя млъкна, и втренчи поглед в земята пред себе си.

-        Какво?

-        Стой далеч от нещото! Не подушваш ли опасността? Това чудовище е вътре. Празнота! Няма душа, само смърт, много, много смърт. 

-        за кого говориш? – попитах аз, макар да знаеш. Нея вече я нямаше. Само храстите се полюшваха, там където беше изчезнала в тъмната гора. Тръгнах обратно по пътя, към къщата на Кара може би. Забързах ход.

Отидох до самотната къща, в която със сигурност би живяла вещица, ако бабата на Кара не я беше изпреварила. Потропах по вратата и когато никой не ми отвори, потропах пак. Накрая чух скърцане на креват, и вътре някой се надигна. Два крака се шмугнаха в меки чехли и приближиха. Вратата се открехна, видях старицата да стои пред мен.

-        Трябваше днес да се срещнем с Кара.

-        Тя не е тук, отиде при приятелите си… Ела, ще те заведа. – тя излезе навън и ме поведе нанякъде. В този миг Момичето се появи на прага. Огледа ни и двамата, после хвана баба си за ръка и я поведе обратно в къщата, затвори я в стаята и се обърна.

-        Защо си тук?

-        Ти ме повика, да ловим чудовища, помниш ли?

-        Искам да кажа… защо не се качим в стаята ми?

Стаята на Кара беше на горният етаж, нещо като таванско помещение. Малка стая с легло, нощен шкаф и бюро, пред което имаше стол. Едно прозорче, гледаше към задният двой, където започваше гората. Тя заключи вратата, вероятно за да не избягам.

Настаних се на леглото, а тя седна до мен.

-        Всяка нощ, баба отключва вратата на мазата, слиза долу с купичка храна, и излиза с празна купа. После отново заключва вратата. Много зловещо, като чели крие тайна, или пък чудовище.

-        Може да има куче.

-        Може да има куче…

-        Благодаря, че се вслуша в гласа на разума!

-        За това ще я убием докато спи, и ще и вземем ключа!

-        Или просто ще я попитаме.

-        Не, тя не обича да говори за това, дори бих казала че мрази.

-        А как разбра това?

-        Като я попитах.

-        И тя какво направи?

-        Усмивката и изчезна, и после си направи чай. Дори не ми отвърна.

-        А дали те е чула?

-        Да, чу ме много добре, дори отлично.

-        Може да си гледа котка или куче.

-        Тя се усмихваше! Всеки път. Всеки път когато излизаше от мазата. О, ти не знаеш как се усмихваше.

-        И ти се усмихваш често.

-        Моята усмивка не касае уравнението, тя не се усмихваше като мен, тя се усмихваше в стил ,,днес момчето без крака плачеше повече…‘‘ или нещо такова.

-        После ще се занимаваме с безкракото момче. Имам по- важна работа!

-        Нима. И каква е тя?

-        Един заек...

Разказах и всичко за днешната случка.

-        Знам какво да правим с тази тъжна жена! – каза тя накрая.

-        Какво?

-        Ще и направим сладки!

После слязохме в кухнята. Старицата гледаше в старият телевизор, без да помръдва.

Кара сви пари от портфейла на и, и излязохме да купим продукти.

Тръгнахме по пътя към центърът на градчето. Около половин час вървяхме по пустият черен пъп.  Най – сетне стигнахме центърът. Там, разбира се, нямаше жив човек, приличаше повече на изоставено село, отколкото на почти изоставено.  До едно старо дърво имаше пейка и някакъв паметник. Открихме магазинчето и влязохме вътре. Беше малко, тясно магазинче, зад щанда стоеше възрастната жена с дългият нос. Очите и бяха пъстри, роклята на цветенца.

-        Какво обичате? – попита тя.

Магазинчето беше добре снабдено, имаше всякакви бонбонки, дъвки, вафлички, и прочие залъгалки. На рафтовете бяха наредени бутилки с алкохол, сокове, хляб, салами, сирене. Във фризера имаше сладолед.

-        сладоледът от кога е? – попита Кара.

-        От лятото е, още. – отвърна й жената.

-        Лятото на коя година?

-        На тази, мисля.

-        Мислите. А имате ли брашно?

-        Имам. Лимец, спелта, пшеница, ръж? 

-        Последният моля!

-     Или от вълшебното брашно за смъркане?

Докато скъпата ми приятелка пазаруваше аз спрях поглед върху двама старци, седнали около една от двете маси в магазина. Те държаха по една полупразна бутилка, и се взираха един в друг, колкото можеха. Единият беше с черна, другият с бяла шапка. Единият имаше очила, другият носеше шал, увит около врата му. Двамата спореха за нещо, единият викаше ,, така е!‘‘ другият викаше ,,не е така.‘‘

Спорът продължаваше откакто бяхме тук.

-        Така е! – казваше единият.

-        Не е така! – казваше вторият.

-        Така е! – продължаваше първият.

-        Не е така! – настояваше вторият.

За мен беше непонятно какво е естеството на спорът им, но и те може би вече бяха забравили, за какво точно спорят.

В този миг надуших нещо, почувствах се в опасност, трябваше да се махаме оттук.

Кара купи брашното, но и трябваха и яйца!

-        Имате ли яйца? – попита тя жената.

-        Какво намеквате? – попита я жената.

-        Имате ли яйца, да или не?

-        Да. От кокошки, от фазан, от пъдпъдък, от патица, от дива патица?

-        От птица моля!

-        Каква да е птицата?

-        Щастлива моля!

,,трябва да се махаме оттук‘‘

-        Ще те чакам навън – казах на Кара и излязох.

-        Ами яйцата? – тя ме последва навън.

Пред вратата бяхме пресрещнати от един човек с куче. Когато ме видя, кучето се хвърли към мен с бесен лай, като опъна каишката си. Стопанинът му го дръпна назад. Той беше едър, здрав мъж, облечен в дебело яке. По моя преценка беше въоръжен.

-        Арч! – извика той, явно на кучето, но то не се успокои, на врата му личеше нашийник с шипове.

Ние с Кара се отдалечихме.

Прибрахме се по същият самотен, пуст път.

-        Това куче май надуши звярът. – обади се тя.

-        Още ли смяташ че съм чудовището убило родителите ти?

-        Не.

-        Ами яйцата?

-        Мисля че вкъщи имаше останали.

Прибрахме се. Яйца нямаше, оставихме брашното. Кара предложи да откраднем от някой съсед. Имаше само един проблем... Наоколо нямаше съседи.

     -    Питай дали има яйца. - каза ми Кара. Говореше за баба си.

     -    Ти я питай, тя е твоя баба.

     -    Да ама момчетата са по смели.

     -    Не е вярно!

     -    Напротив!

Направихме курабийки без яйца. Нямаше и мляко, но Кара каза, че с вода е същото. 

На вратата на жената се почука и тя отвори. На прага бях застанал аз, със широка усмивка и кошничка в ръце.

-        Здравейте, тук съм да ви помогна за заека. А тези курабийки са от приятелката ми, тя щяла да дойда тук. – подадох и курабийките.

-        Благодаря ви. Толкова мило от ваша страна. 

-        Аз не съм мил човек.

-        Напротив.

-        Не ме познавате.

-        Човек трябва да е много мил за  да помогне на една сама жена в такъв труден момент?

-        Просто ми е скучно.

-        Та вие сте герой!

-        Не, не съм.

-        Герой сте за мен, аз нямам на кого да разчитам, съвсем сама съм.

-        Нали аз ще ви помогна.

-        Бог отговори на молитвите ми.

-        Не мисля.

-        Бог прави чудеса, не вярвате ли?

-        Е, да. Бог прави всичко, той е вселената и прочие, но мен никой не ме праща. По своя воля дойдох.

-        Неведоми са пътищата господни, може да сте тук по собствена воля и пак да ви е пратил нашият спасител.

-        Да… може ли да вляза?

-        Защо?

-        Защото вали.

Влязохме в  една стая, в която всичко беше старо, мебелите, тапетите. Всичко, но за това пък беше чисто.

Имаше масичка, два стола, диван с изхабена вълнена покривка, и мивка, над която на рафта стояха подправки и всякакви други селски дреболии.

Жената сложи чай да ври, през това време аз открих една малка тетрадка, захвърлена на дивана. Отворих я и прочетох следното;

                            ,,Oбичам кошмарите. Всичко е толкова лесно там,

                            просто се събуждаш, отново си в реалноста,

                            в своя свят и разбираш, че всичко е било сън.

                           Истинският живот е по-различен, докато бавно,

                           или съвсем внезапно се превръща в безнадеждност.  

                           Докато си просто жив, сякаш живееш в сън,

                           и се боиш да отвориш очи.

                          Боиш се от смъртта, защото не можеш да прогледнеш отвъд нея.

                          Боиш се от хората, заради нещата, които могат да ти сторят те.

                          Боиш се от себе си, защото не знаеш дали ще се справиш,

                          или защото те плаши звярът, който спи в теб.

                          Събоди се.    СЪБОДИ СЕ!!! Събоди се !‘‘

 останалите редове бяха заети от ,,събоди се!‘‘

Оставих тетрадката, когато тя върна вниманието си към мен.

Жената седна на стола. Аз се облегнах на дивана в ъгъла срещу нея и двамата се втренчихме един в друг. Това трае около минута. Пробвах да разведря настроението като си размърдам веждите. Тя не реагира. Никой не знаеше какво да каже.

Започнах да си мърдам ушите. Тя ме погледна странно. Събрах очите си по средата и втренчих поглед върху носа си. В погледа и се появи тревога. Почука се по вратата.

-        Ще отворя – побързах да кажа аз и скочих на крака.

Отворих вратата. На прага стоеше Кара.

-        Ето ти шапката, да не настинеш че вали. – Тя ми нахлузи ушанката  и влезе вътре.

-        Здравейте – аз съм Аника, тук съм за заешкият ви проблем. – каза Кара… или може би Аника, зависи кого бе излъгала. 

Скоро тримата седяхме около масата и пиехме чай с курабийките. Аз наблюдавах една солничка с форма на котенце, която сякаш ме гледаше.

-     Какъв цвят е костюмът на заека? 

-     Бял... Защо?

-     За да не хванем друг.

-        Така. – казах аз. -  Ще заловим заека, за да го разпитаме. Имаме примамка за зайци психопати и план. Сега ни трябва  само заекът.

-        Но как ще стане това? – попита ме тя.

-        С примамка.

-        Да, прав си, от дядо си още знам, че зайци се ловят като заложиш прясно убито животно.

-        Какви зайци имате тук? Все едно… Вие ще идете в гората, а ние ще чакаме в засада.

-        Значи ще съм примамката? – тя се ококори още повече. – няма да стане.

Вечерта се спускаше над царевичните ниви. Жената вървеше по пътя и тревожно се оглеждаше. 

-     Аника? - попитах аз.

-     Аха, не бива да казваш името си на непознати.

-     Като се запознахме и аз бях непознат.

-     Аха.

Настъпи гробна тишина. Тук май винаги беше зловещо, навсякъде е така, когато няма хора наблизо. 

-        Защо ти,  не се опиташ да надушиш това нещо? – попита Кара.

-        А ти защо не си избиеш от главата мисълта, че съм върколак?

-        Добре, защо не поиграем на една малка игра. Ти ще се престориш, че си върколак, а аз, няма да казвам на никого за това.

-        Трябва ми малко време да асимилирам какво точно каза.

Кара започна да се киска.

-     Да, аз съм голям страшен върколак и ям малки деца за закуска, когато няма курабийки.

Момичето продължаваше да се хили.

-        Колко души си убил? - попита тя изведнъж.

-        Да видим, откакто съм върколак… смятай ги грубо по един човек на седмица. А когато бях в Мексико…

-        Бил си в Мексико, какво стана там?

-        Замесих се с един нарко картел. Картел де нещо си.

-        И?

-        Нагласих го така, че да прилича на разчистване на сметки. Откъснах им главите и ги наредих една до друга.

За миг Кара се умълча, казах си че съм я изплашил най-после, и че ще спре с тези върколашки въпроси.

-        Страхотно! – изръси тя накрая. Това ми разби надеждите.

Решихме че сме обикаляли достатъчно и тръгнахме по обратният път. Тогава, както вървяхме към вкъщи жената започна да говори. Всичко започна преди две години, когато майка ми почина, тя… винаги е смятала че има нещо като рай, там горе. И че когато почине ще иде на небето, а там, обещаваше ми тя, ще е прекрасно, ще е като тук, но без всичките тези неща..  Които ни карат да мразим живота. Тогава тя умря, гледах как ракът изсмуква силите и, гледах как тя бавно си отива от този свят. Но ми остана една надежда, тя все казваше, че когато това се случи, когато тя си отиде на небето, ще се яви в сънят ми, за да ми каже, че има нещо отвъд бездната. Отвъд смъртта…

-        И ? майка ти яви ли ти се?

-        Яви се… но не на сън, а на яве. Видях я както сега виждам теб.  И ми каза… Каза ми да не умира. Каквото и да правя, никога да не умирам. Знам, че ме мислите за луда, виждам насмешката в очите на приятелката ти, и в усмивката и.

-        Тя винаги изглежда така.

-        Няма значение, не бива да ви го казвам, но знам, че… Мислим си, надяваме се, че там ни чака нещо по-добро, но аз знам. Тя се молеше за забвение, виждах го в очите и, в нейният поглед. Веднъж умреш ли, няма връщане на зад, каквото и да има там, тя изглеждаше сякаш преживява най-ужасният миг в живота си, най-необяснимият ужас, нещо което трае вечно. Изглеждаше сякаш е още жива, обречена вечно да лежи в пълно съзнание, докато червеите се хранят от нея. Беше вече разложена, но изглеждаше като парализирана в ковчега си.

С Кара се спогледахме.

-        Искаше ми се да я препарирам, за да мога да я сложа в спалнята си. – продължи да говори жената. - Но реших, че трябва да съм луда да го направя.

Кара завъртя показалец пред слепоочието си.

-        За това просто отрязах главата и, и я сложих между краката и. Така се прави с вампирите, за да не си я намерят когато станат.

Ката завъртя пръст опрян в слепоочието си, сякаш опитваше да пробие дупка в черепа си с срелка.

-        Обаче тя ми се яви пак. И този път държеше в ръце главата си. А погледът и… сякаш ме обвиняваше че съм я убила.

Кара пак ме погледна и завъртя ръка във въздуха, сякаш развиваше невидима крушка. Така поздравяваха и кралиците на красотата, но по други причини. 

     -    Ще ви се стори ли странно ако ви кажа, че понякога говоря на мъртвият си съпруг?

     -    Вече не - казах аз.

     -    Само ако той ти отговаря. - каза Кара.

     -    Той и преди не ми отговаряше.

На другият ден отидох до къщата на жената. Аника вече беше пред прага и съзерцаваше вратата, на която лича следи от брадва.

Разбрахме какво се беше случило. След като я бяхме оставили снощи заекът бе дошъл и заудрял с брадва по вратата. Тя извикала полиция и ченгетата пристигнали чак от града, нещото били избягало много преди да дойдат. Цял ден обяснява кое и какво как е, накарали я да пише някакви обяснения. Подала най-сетне и жалба срещу неизвестен извършител, до сега не го била сторила.

Нощта се спускаше, и аз казах на Кара да стои при в къщата, а самият аз тръгнах по миризмата за да открия нашият заек Психопат. Ако чакахме при нея никой нямаше да дойде, също както вчера. Казах че съм ловец, и мога да го открия и просто изчезнах сред дърветата. Кара заключила и зачакала. След време нещо заудряло по вратата. После се чули викове, и накрая всичко утихнало. Тогава аз дойдох, Кара отворила и ме видята.

-        Имаш малко кръв по устата. - каза тя.

Избърсах се.

-        Какво стана? – попита жената.

-        Поговорих си с твоя заек. Оказа се хелоуйн маниак, плаши хората, не е опасен. Обеща да не се навърта наоколо, изобщо да не те закача повече.

Жената много благодари и ни отпрати. Двамата останахме в мрака на нощта. Къщата скоро остана зад нас.

-        Хелоуйн маниак.

-        Да.

-        Звучи ми разочароващ завършак.

-        Да.

Тя се спря и втренчи поглед в мен.

-        Не е това, нали? – ухили се.

Настъпи тишина. 

-        Ела.

В храстите светлееше нещо, белият костюм бе напоен с петно кръв, плата около врата беше съдран.

-        Беше дошъл за вас, заварих го да се опитва да разбие вратата. Викаше и размахваше брадва. 

-        Ще го отворим ли? 

-        Някой загадки ще си останат за винаги неразкрити, ще го заровим в земята.

Последва мълчание.

Тя коленичи до него... И свали маската. Нещо странно, безкосмено, кожесто, сбръчкано с почти човешки вид, се разкри пред нас. Увиснали свински уши, черни очи, смачкана муцуна. Лицето на нашият заек... беше заешко.