Х@

                                                         ИСТОРИИ  ЗА  ТИШИНА 

                                     

                                     не се препоръчва за хора, които не го харесват.

  

                                        може да съдържа ужасяващо съдържание. 

                                                         

Живея в една малка схлупена къщурка, заобиколена от диви гори, заедно с едно малко момиче, което няма родители.

Къщата е стара, и всичко в нея е старо. Има едно старо пружинено легло, една стара маса, с два стари стола, един стар телевизор, върху старо шкафче, една стара мивка, един стар килим на пода, и една стара бродерия с на стената. Преди тук живееше една стара жена, но тя избяга в гората.

Горите наоколо са внушителни, дълбоки, пълни с дивеч. Ако влезеш навътре можеш да се изгубиш. Ще вървиш из планините със седмици без да откриеш и следа от човешко присъствие. Накрая ще свършиш на дъното на някоя урва, или вълците ще те изядат. Те рядко нападат хора, и по скоро биха избягали, но местните наистина се страхуват от тях.

Наоколо няма населени места, освен едно малко, почти изоставено планинско селце. Повечето къщи са занемарени, и отдавна се рушаха, всичко е обрасло с плевели. Всички жители са възрастни, а некролозите са три пъти повече от хората. Селото е меланхолично, всичко наоколо е. Горите шепнат с безмълвният глас на тишината. Глас, който би разказал неща, които никой човек не знае. Сякаш това място е част от нечий сън, сънуван много отдавна, в реалност, която отдавна не съществува. Пропито в мъглата, някак спокойно, тайнствено, магическо чувство, за което хората не са измислели дума, и никога няма да измислят. Защото това място се намира на границата, между светът, и онова отвъд.

          .  .  .  .  .  .  .  .  .                             .  .  .  .  .  .  .  .  .                             .  .  .  .  .  .  .  .  .

                                                                      Глава 1

Събудих се и видях през прозореца че отвън е светло. Кара се е беше гушнала в мен, бяхме гледали телевизия до късно снощи, телевизорът още работеше. Надигнах се внимателно и слязох в мазето да си взема компот. Просто взех един буркан, а после се качих обратно при Кара. Детето все кака спеше на леглото. Седнах на един стол, сложих буркана пред себе си. Бях сънен, нещо което рядко ми се случваше, за това не бързах за никъде. Бавно развъртях капака и го отворих. Надзърнах вътре, и за кратко се взирах в нещото, намиращо се на дъното. После го изсипах на масата. Приличаше на картоф, беше с размерите на картоф, но не беше картоф. Имаше малко телце, с тънки като клечки за зъби крачета, и още по тънки ръчички.  Телцето му беше малко, но закръглено, а главата огромна, кръгла, без уши или нос, само странна, много широка усмивка и две малки  очички, които гледаха към мен, или поне така си помислих. Известно време се взирах в него, после се наведох и го подуших. Миришеше като картоф. Побутнах го с пръст, а то дори не помръдна. Побутнах го пак, този път се сви, отвори уста и издаде някакъв звук. Стори ми се че каза ,,Ееейййй!‘‘

Започнах внимателно да го побутвам обратно в буркана и после затворих капака. На него имаше дупки.

Кара се събуди, видя че държа буркан, и естествено реши, че е храна.

-       –   И аз искам от това! - каза тя.

-       –   Сигурна ли си? – попитах аз и й показах и съдържанието.

Тя се втренчи в нещото, после започна да се хили с пълно гърло. Кара беше тъмнокосо момиче, на около дванадесет години.

Надигнах се и тръгнах към вратата.

-        –  Къде отиваш? – попита ме тя.

-        –  Отивам до магазинчето, ще си купя чипс.

-        –  И аз идвам! – тя скочи от леглото, обу се и двамата излязохме навън. Не заключихме, нямаше кой да открадне тук, пък и нямаше какво да открадне от тук.

Навън беше мрачно. Тръгнахме по тесният, горски път към селото. То не беше далече, намираше се на около два километра от нашата малка къщурка. Наоколо имаше само храсталаци и дървета, нищо друго. Изведнъж момичето започна да се смее.

-        ––  Какво има? – попитах аз.

-        ––  Къде намери това нещо?

-        ––  В мазата.

-        ––  И просто го видя?

-        ––  Всъщност си мислих че е компот.

-        ––  Компот? – тя се започна да се хили още по силно, а аз наистина не разбирах какво и е ––––толкова забавно в цялата ситуация. Изчаках я да се по-успокои.

-        –– Какво си пушила? – попитах.

Момичето отново се разсмя.

Ето че достигнахме първите къщи на селото. Никой не живееше тук от много години, тези домове напразно чакаха своите стопани. Те или бяха мъртви, или някъде много, много далеч. Селото беше пусто. Тръгнахме към центърът, и сякаш вървяхме през призрачен град, нямаше нито един човек навън, селото беше пусто. Отидохме до малкото магазинче, отпред имаше фризер за сладолед. Влязохме и заварихме магазинерката зад касата. Тя си беше там всеки път като идвахме до магазина. Винаги носеше тази странна плетена шапка с голяма козирка, и винаги имаше дълъг нос.

-        –– Дай ми един чипс – каза Кара.

Магазинерката я погледна безизразно.

-        –– В пакет, кутийка или в пликче?

-        –– В пликче.

-        –– Голямо средно или малко?

-        –– Голямо!

-        –– Накъдрен ли да е чипсът или нормален?

-        –– Накъдрен.

-        –– На какво да има вкус?

-        –– Ами… на чипс.

-        –– На паприка, на кашкавал, на пиле, на домати, на сирене с чесан, на гъби, на пица, на дюнер, на кинуа, папая, тамарило, ?

-        –– На кашкавал моля.

-        ––  Нямаме накъдрен чипс с вкус на кашкавал в пакет.

-        –– Просто ми дай един жено! – не издържа Кара.

Магазинерката се надвеси над касата, и свали очилата си за да я погледне право в очите.

-        ––  Не е нужно да използвате такъв език, млада госпожице.

      Известно време те се взираха една в друга. После момичето проговори.

-        ––  Ще взема онзи – Кара посочи един пакет, без да изпуска жената от поглед.

Магазинерката се остана на място. После бавно заговори.

-       –– Но Той Не Е Със Кашкавал.

     Вървяхме по обратният път, две фигури в мъглата. Едната стискаща пакет чипс в ръка.

     Всичко наоколо ми изглеждаше по мрачно от обикновено. Край пътя минаваше стар почти разрушен, плет. Останали бяха само криви пръчки безразборно стърчащи от земята. 

    Кара спря, и се загледа в нещо. Аз застанах до нея, погледнах я, после проследих погледът и. Беше се втренчила в нещо отвъд плета. Това сигурно някога е било нива, но сега всичко беше обрасло с треволяк. Насред мястото стърчеше едно единствено дърво, ниско и разклонено. Отвъд него всичко се губеше в мъгла.

-        –– Какво има? – попитах аз тихо.

-        –– Нищо – отвърна момичето след малко.

После двамата продължихме нататък.

Когато се прибрахме в малката къщичка заварихме един странен лист оставен на масата. В него беше забит нож. Беше бележка, и на нея пишеше следното.

                                             

                                               ,,Мракул ви гледа мънички деца,

                                              с мънички ръчички, с малки личица,

                                             Мракул ви гледа от гората,

                                            Вие ще го чуете във тъмнината,

                                            но писъците му не ще пробудят тишината‘‘

-        ––   Още един нож! – възкликна Кара.Взе бележката и я остави в шкафа при останалите.

-        ––  Онзи пак е идвал – казах аз. - седял е на леглото ни, всичко е пропито с миризмата му. Дали не е време да го проследя?

-        –– Остави го, докато ни носи ножове не го закачай.

С Кара продавахме ножовете на една старица, която все забравяше че вече си е купила. От около седмица имахме достатъчно пари, за да не се налага да ловувам. Което мой беше добре.

Бурканът още беше на масата, аз го вдигнах и разгледах човечето. Изглеждаше по странно от преди.