Глава 3

                                                              Плътникът

Беше нощта преди вси светии, Кара слезе в кухнята и се върна с един кухненски нож.  Заключи вратата и седна на леглото в стаята си. Вдигна голямата оранжева тиква и я сложи между краката си, после започна да дълбае.

-        Голяма тиква. – казах аз.

-        Благодаря. – благодаря.

-        Едва ли някой тук го празнува.

-        Значи ще има пакости.

-        Да… само се пази. Не е добра идея да излизаш по тъмно.

-        Ти също. Ще дойдеш с мен!

-        Защо?

-        Защото така. Хайде да идем до гробищата!

-        Сега ли?

-        Да. – тя остави тиквата и скочи на крака. – Хайде.

Момичето слезе по стълбите, нахлу якето си, обу обувките и излезе навън.

-        Обуй си панталон, ще ти е студено така – предложих аз, защото надолу беше по шорти, и краката и бяха голи.

-        Да не си ми баща? – отвърна тя предизвикателно.

-        Не, но ти се държиш като дете.

-        Може би защото съм.

Реших да не споря и просто тръгнах след нея, един бог знае накъде в тъмната нощ. Тя не виждаше в тъмното като мен, и си светна с едно малко джобно фенерче.

-        И сега изведнъж реши да ходим до гробището?

-        Какво?

-        Не, нищо. До гробищата звучи добре, особено в полунощ.

Този път изглеждаше красиво през деня, защото горите наоколо бяха диви и ако обичаш природата лесно ще останеш без дъх. Нощен, обаче този пуст черен път изглеждаше повече от плашещ, защото други неща можеха да ти вземат дъха. Но нямах нищо против спонтанните разходки, защото винаги ми доскучаваше бързо, и обичах да съм навън.

По едно време надуших диво прасе пред нас, но когато приближихме то изчезна в храстите, и не се наложи да казвам на малката си спътницата.

Преди да достигнем до селото с Кара съзряхме стара дървена табела, забита  едно дърво. На нея имаше надпис ,,към гробищата‘‘ Имаше разклон и ние тръгнахме по един още по- тесен път. Скоро фенерчето освети надгробните плочи. Имаше и една постройка, до която съзряхме тъмна фигура в черно сако. Тя разглеждаше неща, и дори не се обърна, когато светлината попадна върху нея. Беше момче, подуших го от далече.

-        Кой си ти? – попита Кара.

Първоначално фигурата не реагира, после заговори без да се обръща.

-        Името ми е Стефан.

-        Здравей Стефан, какво правиш на гробищата? –  поинтересувах се аз.

Някой трябваше да попита.

-        Не е забранено. – фигурата рязко се извъртя, и погледна към нас. – А вие?

-        Ние се разхождаме. – отвърна Кара, преди да успея да кажа каквото и да е било.

-        Посред нощ, в гробището?- момчето.

-        Виж кой го казва – Кара.

-        Аз си имам добри причини.

-        Ще бъда изключително удовлетворена, ако благоволиш да ги споделиш с нас. –  каза Кара.

-        Аз… Търся вампири.

-        Разбира се – казах аз.

-        Не… - каза момчето и ме посочи с пръст. – тук стават странни неща. Повярвайте ми! Крият се в мрака, чакат да се побъркаме, или да свикнем с тях.

-        И търсиш вампири на гробището? – попитах аз.

-        Не, търся доказателства…. Вижте, в некролозите има тайни послания, доказващи, че наоколо се навърта възкръснал от гроба мъртвец, в чието тяло се е вселил тъмен дух или иначе изказано, вампир. – той извади едно листче от сакото си, разгъна го, и насочи фенерчето си към него. После зачете.  -  мъката по тебе е голяма, и сърцето все така боли. Тази болка никога не отминава, защото няма ДА СЕ ВЪРНЕШ ТИ… 

И все не вярваме че теб те няма! И все протягаме към теб ръце, и все се молим на съдбата ДА ВЪРНЕ ТУЙ, КОЕТО НИ ОТНЕ…

Тихо ветре, не шуми, ТАТКО СПИ!...

Никога забрава няма…

Не можем ДА ТЕ ВЪРНЕМ, туй е вярно. Смъртта не може никой да възпре, но в паметта ни благодарна НАВЕКИ НЯМА ДА УМРЕШ!

Добрите хора НИВГА НЕ УМИРАТ,  не се превръщат в ПЕПЕЛ ИЛИ ДИМ!  Те винаги оставят СВЕТЛА диря, и честен път, по който да вървим. ‘‘

Сякаш още чуваме твоят глас…

Чакаме да се завърнеш… 

Този който е обичал НЕ УМИРА.

-        И кой оставя тези послания? Нали знаеш, че близките на мъртвите публикуват тези некролози? По скоро е метафора.

-        Кой? Оставя посланията. – той подложи листчето на стената записа нещо с химикалката, която извади. – трябва да проверя и това.

-        Не се ли боиш да се разхождаш нощем, покрай гробищата?

-        Умният се бои не от мъртвите, а от живите. Хората са най-жестоките зверове.

Кара отвори уста да възрази, но аз я сръчках.

-        От колко време сте тук? – попита Стефан.

-        Аз съм от няколко дни, брат ми съща. – Каза Кара.

,,сега сме роднини‘‘

-        Значи сте брат и сестра? Някой трябва да ви научи на някой неща. Елате с мен. – момчето тръгна на някъде.

-        Хайде – Кара ме подкани да го поселваме, и той ни отведе до една къща в началото на селото.

-        Тук живея аз. – Стефан отвори вратата, която беше отключена, и ние го последвахме вътре.

 Той светна лампата, и освети къщата. Качихме се по едни стълби до тавана, където имаше матрак, сложен на земята, бюро и лаптоп върху него.

-        Сам ли живееш? – попитах аз.

-        Не, баща ми е в града защото работи, така че сега съм сам.

Беше лъжа.

-        Така, - момчето пусна компютъра. –  Сигурно сте чували за хората с глави на прасета.

-        Ами не.

-        Те живеят в горите, хората понякога ги виждат.

-        Това истина ли е?

Макар да бях чудовище не бях сигурен дали трябва да вярвам на всичките истории.

Почука се.

Аз погледнах към прозорецът, и видях отвъд стъклото едно момче. Стефан приближи и отвори.

-        Здравей Питър! – поздрави го той.

Босите му крака докоснаха дървеният под. Беше блед, слаб и облечен в пижама.

-        Здравейте – заговори той с някаква тържественост, с някакво достолепие в гласа. Не изглеждаше повече от четиринадесет годишен. – Аз съм Питър, а вие сте?

-        Аз съм Сали, а той Хари. – Каза Кара.

-        Стефан, трябваше да ме предупредиш, че имаме гости.

-        Хора, това е Питър Пан.

-        Наистина? – аз.

Кара му разтърси ръката.

-        Какво си ти? – попитах аз.

-        Аз съм момче – отвърна Питър.

-        От колко време?

-        От известно. – беше неговият отговор.

-        Вижте – Стефан ни показа нещо на екрана на лаптопа си. – това са снимки на овцете нападнати преди известно време в кошарите в района на селото. Овчарят също е бил убит, нещо чудовищно се е хранило от тях. Нещо родено да сее поголовно смърт. И мисля, че е вампир. Не съм луд, те съществуват в митологията и фолклора, през средновековието са затискали мъртвите с големи камъни, пробождали са ги с железни пирони или дървени колове, рязали са им главите и са ги слагали между краката им, за да не ги намерят, когато станат от гроба, слагали са им камъни в устата за да не хапят. Откривали да драскотини по капаците на ковчезите, или кръв по устите им. Вярно е, че мнозина са били заравяни живи, поради неточността на тогавашната медицина – с Кара се спогледахме – но вампирите и зомбитата съществуват в митологията на почти всеки народ по света, от стригоите в Румъния, но мананангал, във Филипините. Вярно е, че митовете могат да се обяснят със страха от смъртта на населението, суеверно поради ниската образованост и слабо развитата наука,  но въпреки това следва да се запитаме някой важни въпроси , за реалността в която живеем, и нещата, в които вярваме.

-        Можеше да влезеш през вратата? – казах на новодошлият.

-        Да кажем… че е сложно.

-        Нали не си вампир ? – попитах го аз, решил да играя рисковано.

-        Не, разбира се, вампири не съществуват, нали? Прекарали сте прекалено дълго време със Стефан, нали?

-        Да… сигурно.

-        Трябва ли ти разрешително да си тук? – изтърси изведнъж Кара.

-        Не ви разбрах, госпожице.

-        Хайде да си тръгваме, Кара – аз я придърпах към стълбите.

-        Колко жалка, смятах, че ще останете поне за вечеря.

-        Не мога да повярвам, че каза това.

-        Ще се виждаме – каза Стефан. – а вие се пазете.

Отново бяхме навън в тъмната нощ, и крачехме към вкъщи по черният път, оставили Стефан къщата му, и странният му приятел зад гърба си.

-        Той е вампир. Казвам ти. – започнах аз.

-        Какво ? – попита тя насмешливо.

-        Видя го, Кара. Той не е човек, не е жив.

-        Стой какво?

Двамата се спряхме, и Кара насочи фенерчето към поляната простираща се от дясно ни. Сред високата трева надничаше същество, подобно на странна двукрака твар, накриво съшита от парчета кожа, с голяма глава, очи втренчени в нас, и уста пълна със зъби подобни на игли.

Погледахме го за кратко, после продължихме.

-        Не ми вярваш, но аз знам, че не е човек. – казах аз, и наистина някак го знаех. Прибрахме се вкъщи, залостихме вратата, и заварихме, че свети.

Бабата се беше събудила, и гледаше телевизия.

-        Бабо, тук има ли вампири? – Изтърси Кара изведнъж.

-        Како да има? – попита женицата.

-        В а м п и р и. – отвърна момичето.

-        А, вампири… Ами де да ги знам. Мойта баба викаше, че има.

-        Разкажи ни.

И тя започна да разказва, а ние седнахме, притихнахме и се взряхме в огъня, който женицата бе напалила в огнището.

-        Ми тя им казваше плътеници. Викаше, че ходили нощем, пиели кръв. И такова… били космати много, и гледали на кръв, все едно не са спали. Некой неин познат от селото имал имал един брат, ми е разправяла, и той се поболял нещо, и умрял. И те го погребали, ама не изпълнили ритуалите както им е редът. То трябва четиридесет деня да мине, че да иде духа горе, при господ на оня свят. И ако човека е бил нещо много греховен, или не са му изпълнили нещо добре ритуалите и се връщал… Таквис хора, дето са били или изедници или хайдуци, паличи, разбойници, убивали и окрадвали пътниците по друмищата, такива хайдути погинат ли нейде в горите, планините и шумаците няма кой да ги опее. Те стават таквис. Или ако имат нейде заровено имане, или голям дълг. От таквис неща може да стане нечист дух… Те са поразливци, и пакостят, и у секи край им викат с различно име. Вампир, Плътеник, Дракос Въпер Лепир.

-        Защо плътеник?

-        Защото е оплътен после смъртта, ще рече вселен в път духове и сенки. Също таквис ставали жени, дето са били блуднице, или пък магесници, вещици, мамници, билярки, и пакостели с магия на хората. Тъй стават нечисти духове, душата не може да се изкачи горе, остая някое време тука на земята да се мъчи, и дявола я прави  да стане Кръволок, той няма органи и е като мех с кръв. Може да станат също тези, паднали от куршум убити, или обесени, насилствено удавени, или посечени. Или които не са помазани с масло и вино и кръстени както си му е правото преди погребването, не са прикадени, или са положени в земята неокъпани. Или са умрели твърде стари, или тез, посягат сами на живота си. Или също ако животно е прескочило нялото, кокошка, куче, котка. Или жените са си подавали нещо през него. То е наказание от бога, и за душата, дето се мъчи, и за близките.

Тъй че ако ли нещо стане, трябва се пречисти, като се промушка в пъпа с нажежен гвозбей, паламарец, така го, да се каже лекуват, преди да го загробят, а в ушите му ще се тури памук, пък в пояса му нещо запалимо, барут, кълчища, може и тръни от шипка. Някога му режат и петите.  Тогаз му се вика, че са му турили спони. Тъй се вика на лечението. Вампирът е, да се каже, сянка, а тя сянката може да се вмъкне през всяка дупчица и пукнатина. Той твори безредък и носи зловестия. И още пакости като хвърля покъщината, грънци, паници, излива котлите с вода връз огъня и го гаси. Бие хората или ги натиска много тежко в сънят им и ги души. Денем седи в гроба, а нощем излиза и злостори до първи петли. По първи петли се връща в гроба си, така трае до 40 дни, ако не бъде убит, той се овълчва, тоест се осилва, и ходи не само нощем, но и денем, и се не връща в гроба. Ето защо до 40 дни по лесно може да се убие, защото се намира дене в гроба, а после 40 дни много мъчно, защото трудно се намира къде е, и също защото не може вече да погине, дори да му отрежеш главата, и може само да се обезвреди, като се разчлени и частите се разпратят по света. Убиват го само Глогове, глог е человек, роден в събота, който го вижда. Те са освен съботници и хора заченати от самите вампири, те им се вика вампираджии. Само такива могат да виждат и убиват вампирите. Ако доживее до шест месеца, той се укоства, или увампирва, получава плът и става човек, какъвто е бил приживе. Само дето сега тоя вампир има кожа и месо, ама няма кости, костите м са хръщел. Тоя вампир живее като вчовек, само дето пребягва надалече дето го не знаят, и там се занимава със занаят. Може да се жени и има деца. Тия деца са ония вампираджии или глугове, които единствени са способни да познават плътниците, и да ги убиват.
Тия вампири пият кръвта на добитъка, па и на човеците, защото друга храна не ядат. Познават се по това, че всякога са чипи - без нос, и че тялото им е меко: когато ходят, то се друска и люлее. От баба си ги знам теч неща.

Вампирът става много пакостен, ако преживее три години. Некой хора и от тука се казва, че са станали таквиз, много случаи има, баба ми разказва, че някакви хора отишли до друго село, по рабора, и там единият умрял, оплътил се и се окостил. Сетне се върнал у дома, но жена му го познала по носа и по други неща и казала на хората, които като се убедили, че е вампир и го затворили във плевля, и я запалили. Но никой не знае какво е станало с него. И още, бях чувала, ъука, от по-старите хора една история, която даже беше на песен направена. За един мелничар, който имал дъщеря, и те живеели в една мелница насред планината, и един ден един момък дошъл да иска дъщеря му, но той отказал, и за туй момака се решил да я краде, само че баща и го убил, като дошъл да напъва вратата. Заровил го наблизо, но он като бил неопят от ходжа или поп, и въмпирясал, и отишъл да тропа през нощта, като се престорил на уморен пътник, но бащата по гласа го познал и му казал да си подаде ръката, че да види човешка ли е, и он като си подал ръката вътре, и бащата видел, че е космата и я отрязал, пък от избегал, ама се върнал, и си отмъстил, но там как беше не помня.

-        Дададад – обади се Кара. – Като вълкът и седемте козлета.

-        Те безбожници не гният, ми дяволът нощем влиза в тех. Трябва тялото да се изрови и запали, а попа да кандилисва и да вика ,,Господи помилуй!‘‘ Инак духа може да влезе нейде, нищо, че няма тело, и да продължи да мори хора и добитък. Понякой път вампира обича музика, и като му свирят излиза да танцува, тогас може се убие. А убитият вампир става на черна съсирена кръв. Но нивга се не знае, дали няма да се върне, я като черно куче или котка, я като друго. Само един му е истинският враг, и това е вълкът. Плътникът ни може му избяга, ни може се скрие, вълците го гонят и разкъсват на место.

Жената се умълча, огънят все така пращеше, нощта се взираше през прозореца, нейде там бяха необятните планини, потънали в чернота.

Качихме се горе, в стаята на Кара.

-        Не можах да и разбера повечето – каза момичето.

-        Вярваш ли в тези неща?

-        Аз съм дете, работата ми е да вярвам в тях.

-        Те са суеверни хора.

-        Може би понякога е по - добре просто да повярваме в измислени неща, вместо да се примириш, че светът е малък и лишен от мистично присъствие. А може би…

Чух шум, сякаш нещо ходеше по керемидите точно над главата ми и й направих знак да мълчи. Нещо по-голямо от котка, белка или сова, се разхождаше горе.

Накрая то сякаш отлетя. Беше време и аз да си ходя. Кара ми предложи да остана, но аз казах, че трябва да вървя, защото се боях да спя, когато има хора наблизо. При опасност щях да се събудя, въпреки това недоверчивостта ме накара да откажа. Тръгнах си, тя ме изпрати, застана на прага и ми махна, после затвори вратата. Останах сам в нощта, тръгнах към гората, и навлязох в сенките на дърветата. Отдалечих се навътре, легнах върху шумата свих се на кълбо и се унесох вслушан в песента на вятъра, шепнещ в листата.