Истории за тишина

                                                                  

                                                                     Глава 3. 

                                                               Ловец и жертва.

                                       внимание съдържа ужасяващо съдържание!

Тела мертвых охотников были найдены разбросанными в лесу. Неясно, что случилось с этими людьми, но я думаю, что это нападение кровожадного дикие зверь. ‘‘ 

                                                         из дневникът на   И. Пашевич.

                                                       

                                                       ....             ....           ....        

                                    

                                    

                                    Когато тъмна нощ се спусне над полето,                                       

                                    И пълната луна покаже се в небето,                                            

                                    Убиецът излиза да ловува,                                                                

                                    Защо ли никой не го чува?                                                                   

                                    Той се прокрадва с тихи стъпки,                                                      

                                    ще върши кървави постъпки,                                                              

                                    във сенките ще се прикрива,                                                              

                                    и остри зъби ще разкрива.                                                                   

                                    Опасни челюсти, безжалостни очи,                                                

                                    На жертвите си няма да прости.                                                    

                                    Защото щом веднъж е звярът зъбите си впил в плътта.      

                                    Обречен си до гроб,  да си любовник                                                 

                                    на смъртта. 

                                            ….                  ….                  ….

,,Смърт и кръв, виждах пред очите си, докато гледах към дърветата, докато скитах из горите, и чувах писъци в ушите си. Устата ми миришеше на кръв, в гърлото си вкус на кръв усещах. И следвах своята невидима пътека сред планини и долини.''

                                                           ….          ….        ….

От пет години, руският военен и бивш полицай Иван Пашевич преследваше един фантом. Чудовище, в най-буквалният смисъл. Създание което уби повече от триста души, само за една година. По-смъртоносно от всеки сериен убиец, по-жестоко от всеки човек. Като бивш полицай, Пашевич беше ставал свидетел на някой доста брутални престъпления. Но никое човешко същество не бе в състояние да стори това. Нападенията бяха хаотични, нямаше зависимост в начинът по който избираше жертвите си. А мотивът изглежда можеше да е само един. Убиваше заради самото убиване. Оставяше след себе си само трупове с разкъсани гърла. Пътека от трупове, която руснакът трудно следваше по картата, понеже поведението на звярът бе непредсказуемо, и да се определи къде ще удари изглеждаше практически невъзможно. Едни цигани му бяха казали нещо странно, че това било върколак. Те го научиха как да се пази, а той прие съветите им, но от начало не им повярва. Казаха му да се увие в много дрехи, за да не го достигне вълкът със зъбите си. Казаха му, че обикновен куршум не може да убие върколак, че в звяр се превръщали деца отвлечени от тъмни сили. Превръщали се от човек във вълк като нахлузвали вълча кожа, и прескачали забит в земята нож. Докато говореше с тези хора, които вярваха в тези неща дори днес, митовете и легендите все повече му се струваха като истина, отколкото като суеверие, но да повярва във върколаци... Да можеха мъртвите да му кажат с какво си има работа. Но мъртвите не говорят...  Всичко сочеше към нападение от животно, но кое животно нападаше просто, за да убива? Опитен ловец като Пашевич знаеше, че когато вълкът се вмъкне в кошара, той може да издави всички овце, ако не му бъде попречено. Искаше му се да има достъп до информацията на разследващите органи, но отдавна не бе полицай. Все пак още имаше някой връзки, от където и разбираше за инцидентите преди още да излязат в медиите. Често му се струваше че някой отгоре прикрива случаите нарочно. Целият този лов беше по негова лична инициатива, наложи му се да продаде всичките си имоти, които беше наследил от родителите си, за да го финансира... Но имаше причина за фанатичната му устременост. Струваше му се, че само той вижда връзката, между атаките. Те бяха пръснати на толкова голяма територия. Вестниците пишеха за пенсионери, нападнати от бездомни песове, за хора открити в гората нагризани от диви животни, за изчезнали деца. За туристи, изгубили се в планината които никога не се завърнали, за изчезнали ловци. Хиляди проклети случаи, пръснати из толкова много държави, всичко говореше, че се е побъркал, но баща му му беше казвал винаги да следва своята собствена интуиция. Създанието беше много хитро, не привличаше внимание, движеше се от град на град. И изведнъж следите изчезнаха.

Сега, съдбата най после му даде нещо повече от сянка, след толкова време, най - накрая се натъкна на тази история за човекоядецът, който вилнееше из околностите на това селце, за което сякаш никой друг не знаеше. В това забутано място, забравено от всеки, кучето като че най-после надуши миризмата на вълк. И в него разцъфна надеждата, че най накрая ще сложи край. ,, в Пашевич, не в кучето.''  Вълкът трябваше да е наблизо. 

Това можеше да е краят. Тази мисъл му се струваше велика, макар някак си да се боеше да си мисли такива неща, за да не се урочаса.

Първо Иван искаше да говори с мъжът, който стопанисваше хижа наблизо. 

Наложи му се да кара по дългият черен път, но накрая стигна хижата, заобиколена от гори. Остави кучето в джипа, и сам влезе вътре. На стената бе опъната кожа от чакал. Печката гореше, хижарят се оказа приветлив човек. С него се оправи на английски език. Мъжът сложи на гостенинът си топла супа и сам седна срещу него. В общи линии го посрещна с усмивка и с удоволствие отговори на въпросите му.

-       Снощи видях едно животно да идва откъм гората, питам се дали може да е бил вълк? - започна руснакът.

-        Може, - отвърна му хижарят - те повече зимата доближават по принцип. Ама може, планина е.

-        На близо има ли вълци, по принцип?

-        По принцип има, ама са по-на високото. Той вълкът няма да го видиш, то се крие животното.

-        Видях че имаш кучета, пускаш ли ги да се разхождат?

-        Ами да, ама те не се отдалечават, иначе може да ги отмъкне вълчо. То едното е Барак, за лов на свине. 

-        Има ли дивеч?

-        Оу! – възкликна старият хижар. – много. Много има, дивеч. Тука гъмжи! Ей миналата зима вълците беха убили една сърна, само на петдесет метра от тука, само козината и кръвта и останали, и кокалите, дето са яли.

-        А този звяр, дето тук се подвизавал?

-        А, това са легенди. Няма такова нещо тук. То се проговори за него скоро, от един месец, най много.

-        Казват, че убивал хора. 

-      Не, няма такова нещо!  Тука е малко село, щеше да се чуе. Само тази... една баба казаха че било нещо умряла, ама то не се знае куче ли го е било или друго нещо.

-    Има ли някакви други села наблизо?

-   Не. Не тука на километри наоколо е само планина.  

Така протече разговорът на Ловецът с хижаря. Накрая Сергей се върна в джипа си, и пое по черният планински път, обратно към селото. Като наближи мина край единна изоставена сграда, там се бяха събрали тийнейджъри и пушеха, едва ли живееха тук, сигурно бяха на гости. Беше някакво магазинче, или поне е било, построено сред гората, оставено отдавна.

Иван спря колата и свали стъклото.

-        Хей наркоманчета! – викна им той на английски. – не стойте по тъмно тука!

-        Що ве? – викна едно от момчетата. Кучето, което лежеше на задната седалка чу гласът му и скочи срещу стъклото с бесен лай.

-        Щото, тука е опасно. – мъжът вдигна прозорецът и продължи, а наркоманчетата останаха да се взират след колата, и да си мислят за предупреждението му.

Така протече разговорът на Иван с наркоманчетата, които се бяха събрали до изоставеният магазин до гората, в началото на планинският път, водещ към хижата.

На другият ден селото осъмна в кръв. Вълци се вмъкнали в кошарите и за една нощ удавили повече от петдесет овце. Някой животни още се бореха за живота си, кошарата се бе обърнала на кланица, носилите бавно ги напускаха, влечеше ги онази бездна, от която се бои и човек.

Нещо не беше наред с този звяр, капаните, които ловците залагаха оставаха празни, а при всяка хайка, тръгнала да го дири изчезваха ловци. Това не беше обикновено животно, а хитра машина за убиване, чудовище, преструващо се на човек. Както циганите бяха казали, вълкът навлича човешка кожа и се прави на човек денем, а нощем се скита да пакости. Тази нощ мъжът не можеше да спи, беше спрял джипа си близо до гората и дебнеше на загасени фарове. Дебнеше вълкът да дойде до стървището, което бе заложил. Една от мъртвите овце, би трябвало да го примами. Проблемът беше, че щом снощи се бе нахранил едва ли щеше да дойде. Ловецът се надяваше миризмата на човек да не изплаши хищника. Но за пръв път от както беше дете той самият се боеше от мрака, този мрак, който го заобикаляше отвсякъде. Този вълк… Уж нямаше нищо страшно, но той всяваше ужас в душата му. Нещо не беше наред с него. Може би му се отразяваше в повече. Спомни се всичко, което беше виждал като ченге. Труповете изглеждаха някак, странно. Този поглед в очите им... Уж са били хора, приличат на хора, някой повече, други по-малко. Но погледът им… Надигна се и огледа тъмата навън. Беше спрял джипът на един горски път, по-нататък остави овцата, за примамка. Сега това му се стори лоша идея. От време на време поглеждаше през оптиката на пушката си имаше най-добрата оптика. Беше подготвен, но това чудовище бе избило много въоръжени хора. Пашевич се сети за думите да циганите, че обикновен куршум не го лови. Вече не знаеше колко нощи не е спал. Но нямаше значение, стига да убие звярът.

На сутринта мъжът легна да спи, но скоро го събуди бесният лай на кучето. Гората не изглеждаше толкова страшно денем. Иван не можа да заспи отново. Слезе до селото, и взе кучето със себе си, да го разходи. Мъжът обичаше природата,  но това село беше твърде диво дори за неговият вкус. Реши да влезе да си купи кафе. На прага обаче, се сблъска с един младеж. Арч се хвърли към него, като чели бе видял вълк. Иван дръпна веригата, и едва удържа грамадният турски Кангал. 

Това момче! Мъжът си спомни за човешките кожи, които звярът обличал, за да се движи сред хората. Може би беше вярно, може би за това оставаше капаните празни, не се ловеше от ловците, и сякаш изчезваше в дън земя след всяко нападение. Трябваше да търси звярът сред хората. Трябваше да го търси тук. А това момче... Иван влезе в магазинчето.

-        Имате ли кафе? – попита той.

-        Да, Арабика или Робуста?

-        А?

,, тази жена е много странна, не откъсва поглед от мен.‘‘ – помисли си той. Спеше му се.

Тогава тя видя кучето.

-        Това куче, не може да влиза тук. Оставете го отвън!

-        Защо, защото те е страх от него?

-        Не, но тук е забранено за кучета!

-     Госпожо...

-     Господине! 

-     Какво толкова?

-     Вържете го отвън!

-        Хайде Арч! - Иван извади кучето навън и тръгна към колата. 

-    кажи ми другарю мой, - започна да говори той на кучето - тя защо толкова държеше да се махаш? Може би тя е нашият звяр, а? Кой ще я заподозре? Една магазинерка... Ами наркоманите? Ти тях първи залая, те въобще не се изплашиха от моето предупреждение. Ами онзи хижар? Който държеше кожа от чакал на стената си?  Вълците убиват чакали, нали Арч? Защо беше толкова усмихнат, а? Да не крие нещо? Иска да ме заблуди, хили ми се в лицето, а иска да ми разкъса гърлото.

Онзи циганин май беше прав, това нещо е голям лош върколак. – мъжът се изсмя, макар да не му беше до смях. През цялото време сме издирвали върколак, били сме прави! Били сме прави, Арч.

Иван чакаше в малката дървена къща, знаеше че звярът приближава. Ето го, драска по вратата с ноктите си, иска да влезе, иска да го докопа. Мъжът се прицелва във вратата и стреля, следва квичене, после затишие, Иван отваря вратата. Отпред, в локва кръв лежи Арч, прострелян от господарят си, лежи на твърдата земя кучето и не мърда, започва да ръмжи, става на вълк и му връхлита. Иван отвори очи. Беше в колата. Арч лежеше до него. Беше навалял сняг, времето застудяваше.

-        Край с тази кола, - реши ловецът - ще се преместя в хотел, а ти ще стоиш тук!

Имаше една къща за гости в района. Пашевич нае стая и се настани, а пушката остави в колата при Арч.

Легна в леглото си и заспа веднага. По някое време на вратата се потропа. 

Иван се надигна и отвори. Беше камериерката, и държеше бели кърпи в ръце. Гледаше право в него. Гледаше право в него с дивите си вълчи очи. Той я блъсна и побягна, едва не се сблъска с друг гост в коридора. Очите на госта бяха жълтеникави като тези на вълк. Слезе по стълбите, докато минаваше през фоайето видя хотелиерът да го гледа с вълчи очи. Мъжът скочи в джипа и потегли с пълна газ към центърът. Нахлу в магазинчето и попита къде е кметството. Магазинерката му обясни, той се втренчи в зениците и, но изглеждаха нормално, за това тръгна към кметството, трябваше да говори с кмета на това проклето място, трябваше да... Пашевич нахлу в кабинетът на кметът и заяви че иска да говори с него веднага. 

-        Какво има? – попита кметът... И го погледна с вълчите си очи.

Иван остана на място, втренчен в звяра, престорил се на човек, после хукна да бяга, на входа видя секретарката на кметът, която имаше същият поглед. Пред кметството чакаха двама старци, и двамата със жълти очи. Иван запали джипът и потегли извън градът. Полудяваше, и го знаеше. Когато се отдалечи спря насред пътят и излезе навън. Пое си дъх, държеше пушката в ръце. Кангалът изскочи от отворената врата и подуши снегът. После тръгна нанякъде и изчезна. Иван тръгна след него, без дори да се замисля.

-        Арч, върни се тук! Жив ще те одера проклето псе!

Иван навлезе сред дърветата, отдалечаваше се все повече от колата. Тогава съзря стъпки в снегът. Опитният ловец ги разпозна веднага... Бяха вълчи дири. Иван зареди пушката и тръгна по следата. Те го отвеждаха по-навътре, и по-навътре в гората, вече не мислеше за връщане. Най- сетне беше толкова близо, толкова близо до целта си, снегът не лъжеше, това беше вълкът, и бе минал оттук съвсем скоро. Мъжът следваше дирята, дърветата ставаха все повече, дирите все по-пресни. Сега щеше да сложи край, това щеше да е краят, сега един от двамата щеше да умре. Сега чудовището щеше да си плати. Облачета топъл дъх излизаха от отворената му уста, дишаше тежко.

 ,,Падна ли ми сега, вълчо‘‘

Мъжът продължи да следва дирята. Никъде наблизо нямаше храсти, звярът не можеше да го издебнат в засада, сега той, щеше да има предимство, той бе героят, който ще убил човекоядецът, онзи, който ще сложи край на страшният му, кръвожаден, кървав живот.

Тогава дирята се раздели на шест отделни. Вълчата глутница разтвори формацията си.

-        Те се движат в стъпките на водача. – осъзна ловецът.

В същият миг от всички страни се спуснаха сикави сенки с невероятна скорост.

Иван помисли да бяга, но осъзна че няма шанс. Обзе го спокойствие.

-        Прости ми тате, прости ми мамо – пророни той. И вдигна пушката

Успя да стреля веднъж, не улучи. Тогава сенките го връхлетяха с невероятна, свалиха го на земята и го разпарчатосаха за секунди.