Глава 3

                                                                    НАЧАЛОТО

Джипът беше високо проходим, но дори той се затрудняваше с този кален, горски път. На такова предизвикателство само опитен любител на офроуда би се зарадвал.

Гумите потънаха в гъстата кал. Моторът заръмжа, автомобилът забуксува. Шофьорът даде назад, успя да излезе, после се засили и мина през локвата. Нещо здравата  изтрака по шасито, може би камъче. Мъжът спря малко по-нататък, и слезе от автомобила. Наведе се да какви са щетите. После мина отзад и пак погледна отдолу. Известно време се взира под колата, сетне се надигна. Внезапно нещо го по помете с невиждана сила. За секунди виковете му се сподавиха и заглъхнаха. В следващият миг прозорецът на жена му се разби, и като на забързан кадър тя бе измъкната навън с невиждана скорост, сякаш беше парцалена кукла. Колата остана сама сред горският път. А листата на дърветата, със своите смразяващи гласове тихо нашепваха,

истории за тишина.

Бабата блъскаше по вратата, викаше. Викаше не от болка а от страх, надяваше се внучката и да я чуе. А кара я чуваше, тя беше от другата страна, но не и отвори. Внезапно блъскането спря, виковете заглъхнаха и настъпи тишина. Кара отключи и внимателно отвори вратата. Звярът го нямаше, баба и също.

Наоколо нямаше други къщи, само една малка изоставена постройка и диви гори, до тук се стигаше по тесен, разбит път.

Огромна планинска верига. стотици квадратни километри диви гори. Пуст, разбит път. Едно забравено от всички място, и една ръждясала табела, с надпис ,,Норден‘‘. 

На една стара детска площадка близо до гората имаше люлка. На люлката се люлееше момиченце.

Не исках да се показвам пред нея. 

-        Ела тук! – нареди тя без дори да се извърне и да ме погледне.

По непонятна причина аз се приближих.

-        Седни! – Нареди тя и аз седнах на люлката до нея.

-        Здравей, аз съм Кара. – тя подаде ръка, леко срамежливо, и аз я разтърсих, както си му е редът. - Значи ти си онзи, който е дошъл за да ме убие?

-        Не те познавам. – Отвърнах аз. Не бях говорил с човек от доста време.

-        Да видим… Уби родителите ми, а сега дойде за мен?

-        Не съм убивал никого! Обади се в полицията ако нещо се е случило.

-        Обаче ти не би направил това, нали? –  тя се усмихваше.

Не беше мрачното дете, което да подхожда на целият контекст.

-        Разбира се че бих.

-        Как се казваш?

По някаква причина и казах истинското си име.

-        Интересно.

-        Аз, не съм убил твоите родители. Схващам на къде биеш, това градче би побъркало човек. Но ме бъркаш с друг психопат!

-        Ти не си психопат.

-        Благодаря!

-        Ти си сериен убиец.

-        Дай ми една причина да не си тръгна още сега!

-        Защото ме харесваш!

-        Не е вярно!

-        А защо тогава дойде тук?

,,Хм, добър въпрос‘‘

-        Защото ме повика.

-        Значи аз те повиках?

-        Да, ти ме повика.

-        Ти имаш ли някакви приятели?

-        Не.

Последва кратко мълчание.

-        Аз мога да съм ти приятел.

-        Не ми трябват приятели!

-        Трябват ти!

-        Щом казваш.

-        Да идем някъде другаде!

-        Защо?

-        Тук е твърде пренаселено! – тя посочи с пръстче към една старица, която се задаваше по пътя с бастун в ръката си.

-        Една старица?

-        Тя не е старица!

-        А каква е, вещица? – попитах аз.

-        Тя не е старица изобщо!

-        Добре… ?

-        Хайде имам нужда от твоята помощ за едно нещо! – Кара скочи от люлката и протегна ръка към мен. Усмихваше се.

Аз я хванах и. За първи път държах момиче за ръка.

-        Помощ за какво?

-        Ще видиш.

Момичето ме поведе, един бог знае на къде.

Селцето беше пусто, наоколо имаше много гори.

Можех да впия острите си зъби в нежната и шия, едно захапване за врата и щях просто да я завлека в храстите. Щеше да стане за секунди, просто трябваше да оставя звяра да разкъса илюзорната обвивка и да изскочи навън. През целите тези години бях съвсем, съвсем сам, тъмна фигура на фона на огромната пустош, скитаща се из планините. Едно диво животно и небосвода над главата ми, в продължение на седмици не бях достигал човешко село или град. Единствен приятел ми бе студът, сковаващ земята с леденият си дъх, единствена спътница, смъртта, която ме следваше навсякъде като сянка. Хората ме плашеха, инстинктивно се боях от тях... Но това не ми пречеше да ги изтребвам систематично когато ги срещна. Дори не трябваше да слизам селата и градовете им, те сами се качваха в планината, да секат дърва и да ходят на лов с оръжията си. А сега звярът, който бях през цялото това време не искаше да напада. Не се питах защо, просто следвах инстинкта си. Не ми беше дадено да мисля, беше ми дадено само да съществувам тук и сега, да оцелявам.

Скоро седяхме на леглото в стаята на Кара, която беше нещо като таванско помещение.

-        Кара, защо сме тук? – попитах аз.

-        Да не би да се боиш да останеш насаме с мен? – тя се долепи до мен и ме изгледа дяволито.

-        Не, но ти каза, че искаш да ми покажеш нещо.

-        Да, така казах.

-         Каза ми, че искаш помощта ми.

-        Да, Защото иначе нямаше да дойдеш - промърмори си тя. – ще видиш в полунощ.

-        В полунощ?

-        Да, в полунощ, двадесет и четири чеса.

-        Знаеш, че няма да остана до полунощ.

-        Ще останеш!

-        И защо да го правя?

-        Защото навън вали.

Едва изрекла тези думи и някъде удари гръм. Изсипа се пороен дъжд. Аз самият отдавна бях усетил че се задава порой.

-        ще ти покажа нещо, което ще промени животът ти из основи. Ще подложи на съмнение всичко, което си мислиш, че знаеш, и ще те накара да погледнеш на реалността по съвсем нов начин. Чудеса извън границите на въображението. Вече няма да си момче… ще си мъж.

-        Казваш го само за да остана, нали?

-        Да.

Изправих се и доближих прозорецът. Беше необичайно мрачно, там някъде сред тъмнеещите склоновете на планините може би имаше някой, сам в полумрака, ако този някой някак откриеше градчето, сигурно щеше да се спаси. Иначе трябваше да избира дали да изчака до сутринта, мокър, заобиколен от зверове и подложен на риск от хипотермия, или да продължи да върви в непрогледната чернота, където всяка погрешна стъпка би довела до пропадане по стръмният склон, и ако не се спреше в някое дърво щеше да свърши долу в дерето. Но най-вероятно там нямаше никой. Единственото населено място на километри наоколо беше това забутано село. Никъде другаде не блещукаше светлинка в пустошта. Проблесна мълния.

-         Ако слезем долу, баба ще ти даде десерт.

-        Добре. – казах аз накрая.

Слязохме на долният етаж. Вятърът засвири в керемидите.

Беше малка, селска стая. Обзаведена в стар селски стил. Стените бяха от камък. В стаята имаше маса, два стола, хладилник, пружинен креват постлан с плетено чердже, стар телевизор мивка и една старица. Тя лежеше на кревата и се взираше в телевизорът, който изглежда нямаше сигнал.

-        Здравей мойто момиче! – поздрави тя.

-        Здравей бабо! – отвърна момичето.

-        Здравей Кара. – каза бабата.

-        Бабо, искаме десерт.

Възрастната жена слезе в мазето и след малко донесе буркан. Седнах на един стол, а тя го сложи на масата пред мен и го отвори с помощта на нож. После започна да ме гали по главата.

-        Какво е това?

-        Туршия.

-        Каза, че ще получа десерт.

-        Да, вече трети ден ми носи това за десерт, старата е толкова сляпа, че не познава компот от туршия.

-        Не изглежда чак толкова зле.

-        Основното също е туршия.

Не изядох туршията, вместо това с се качихме обратно на горният етаж, в стаята на Кара.

-        Кажи ми защо съм тук?

-        Труден въпрос. Предполагам, че твоите родители са се влюбили и после…

-        Питам защо ме повика.

-        О, това ли? Искам да ми помогнеш.

-        Това го разбрах.

-        Добре тогава. Искаш ли да ти покажа куклата си?

-        А тя има ли нещо общо с това за което ме повика?

-        Едва ли, но има едно око. Открих я тук, под леглото ми. Явно е доста стара.

-        Къде е сега?

-        Още е там. Няма да пипам прокълнати кукли.

-        Добре, ако не ми кажеш веднага, за какво точно искаш да ти помогна…

-        В полунощ вратата на гардеробът започна да се тресе, отворих я и пристъпих вътре, излязох от другата страна, там имаше същият гардероб, същата стая, същата къща, същата баба. Там бяха и труповете на родителите ми, сложени на двата стола, но бяха като препарирани. Имаше и едно момче, то беше като от старите черно-бели снимки и повтаряше ,,върни ни го, върни ни го, върни ни го‘‘. А аз заключих баба ми отвън и ти я уби. И знаех, някак знаех, че светът ще се самоунищожи изключително скоро, слагайки край на реинкарнацията на всяко живо същество в цялата реалност. Беше страхотно.

-        Това, което описа се нарича сън.

-        Знам добре какво е сън, това наистина беше истински истинско. Казвам истината.

-        Ти изплаши ли се?

-        Да, но по хубав начин. Както когато ще ти режат главата, но ти си щастлив защото никога вече няма да те боли зъб.

-        И с какво искаш да ти помогна?

-        Трябва просто да го видиш, нали си по паранормалните нещо. Ела с мен.

-        Не съм по паранормалните неща. Ами ако е било сън? Не искам да си губя времето с теб, и да се окаже, че е било напразно.

-        Можеш да си и по-мил, знаеш ли?

Токът изгасна.

-        А сега какво ще правим?

-        Ще си разказваме страшни истории.

-        Супер…- подметнах аз саркастично.

-        Нали? Освен ако нямаш други идеи.

 Открихме свещ и я оставихме на шкафчето. Запалихме я, после Кара легна на леглото и ме застави да легна до нея. Аз се подчиних, облегнах глава на една възглавница и се вслушах в бурята отвън. Проблесна светкавица.

Леглото беше за двама, тук вероятно бяха спали бабата и дядото на Кара.

-        Ето я моята история. Местните хора ми я разказаха, говори се, че в планините живеели същества, наричат ги Мракоеди. Те приличали повече на хора отколкото на зверове. Няколко хора изчезнали, и никога не ги открили, а в една пещера наблизо намерили оглозгани човешки кости, които може би били на жертвите. Нещо се вмъквало в кошарите и убивало добитъка по жесток начин, неприсъщ за другите хищни животни. Като че било дело на садистични хора, но местните преписват всичко на тези същества.

-        Това истинска история ли е?

-        Слухове. Сега си ти, знаеш ли страшни истории?

-        Да. Имало едно време едно малко момиченце, което се запознало с непознато момче в гората.

-        Момчето вампир ли било?

-        Не, просто било лудо.

-        А психопат ли било?

-        Да, момчето било психопат. Но момичето го поканило у дома, и понеже заваляло дъжд то останало за вечеря. И тогава, когато токът спрял… той се надвесил над нея и я убил!

-        С нож ли я убил?

-        Не удушил я.

-        А изсмукал ли и кръвта?

-        Той не бил вампир!

-        Ще го приема.

-        Тук има ли интернет?

-        Да, има… Понякога.

Тя се умълча, и реших че е потънала в сън. Предпазливостта не ми позволи да заспя, не и вярвах. Бурята се разлюти, засвири вятърът още по-страшно. От време на време трещяха гръмотевици. Нейде отвън тъмнееше гората.

Минаха може би около три часа.

По едно време Кара се беше сгушила в мен. Всъщност направо си беше легнала отгоре ми.

Погледът ми се премести на часовникът. В тъмното видях, че се стрелката сочи почти полунощ.

Не можех да се отърся от усещането, че Кара не спи, а просто лежи със затворени очи. Зловещо…. Започнах да си говоря сам.

-        Ако остана в тази къща още малко ще се побъркам. Можех да съм с родителите си сега и да спя като пребит. Май изобщо не беше разумно да си губя времето, това очевидно е било сън… А сега си говоря сам. Трябва ли да стоя тук само защото някакво момиченце го иска?

-        Да. – каза кара.

,,значи не спиш‘‘

-        Полунощ е – казах аз като я избутах от себе си.

На гърдите ми, имаше мокро петно, там където беше облегнала глава.

-        Олигавила си ме!

-        Пак заповядай!

-        Полунощ е, а нищо не се случва.

-        Вече се случи… и ти беше там, не помниш ли? Яздеше оранжев глиган.

-        … така ли, Кара?

-        Хей… сетих се… мисля че просто съм сънувала.

-        Добре, аз си тръгвам!

-        Недей… Не ме оставяй сама! Не искам да си спомням за родителите си, те са мъртви… а сега си нямам никого, не ме оставяй! – тя се разплака -  всеки път когато затворя очи… виждам ги как… те са мъртви!

-        Добре! – седнах на леглото, а тя зарови лице в мен... ще остана.

Знаех че се усмихва.

Зловещо…

,,Добре‘‘ – помислих си ,,да играем!‘‘

-        Ще ми помогнеш ли с кошмарите?

-        Мисля че ти трябва психолог.

-        Представи си че не ми трябва психолог, и че това тук е дело на нечиста сила.

-        Може да има прокълнат обект, например онази стара кукла, тя е под леглото все пак, нали?

Кара се надвеси и надзърна отдолу.

-        Да, там е.

-        Добре тогава, да я унищожим.

-        Искаш да ликвидираш куклата ми? Както уби мама и тате.

-        За хиляден път, не съм вампир!

-        Признай си!

-        Ако ти кажа че съм, това ще промени ли нещо?

-        Да, ще промени.

-        Какво ще промени?

-        Ще промени нещо.

-        Добре, да приемем че съм.

-        Какво си? – ухили се девойката.

-        Ти да не ме записваш?

-        Не…

-        Погледна встрани.

-        И какво, значи лъжа?

-        Все едно. С вампирските си умения усещам, че тук има тъмна енергия.

Кара стана права и стъпи върху леглото.

-        Черна магия!

-        Да. И вероятно е в куклата, чел съм за подобни вещи.

-        Добре, да ликвидираме куклата! – тя извади от някъде кухненски нож.

-        Ще я хвърлим в река. Течащата вода пречиства от енергиите.

-        Наблизо минава река.

-        Добре, да я хвърлим там.

Бръкнах под леглото и взех куклата с един парцал, без да я докосвам с ръка. Не съм сигурен, че това би помогнало срещу проклятието.

Слязохме по стълбите и минахме покрай стаята, където пред телевизора спеше бабата на кара, момичето взе фенерчето, оставено на масата. Занесохме прокълнатият обект навън, където дъждът вече беше спрял. Кара ме отведе до една скала, в подножието на която шумеше поток. Нещо не беше наред с цялата тази работа. Тя приближи ръба и метна куклата в урвата.

-        Внимавай, хлъзгаво е! – предупредих я аз.

 Тя се извърна и ме изгледа с усмихна, в следващият миг се подхлъзна на мокрият камък и аз видях как полита в мрака.

Инстинктивно се хвърлих напред, в последният момент успях да я стисна за ръката и тя увисна с празната тъмнина под краката си. Беше лека, издърпах я обратно и я оставих да лежи на земята. Тя се смееше.

-        Направи го нарочно!

-        Не е вярно!

-        Ти си абсолютно луда.

-        А ти си твърде бърз за човек. Ако не ми кажеш истината ще разкажа всичко на всички.

-        Знаеш ли колко достоверно звучи разказа на едно малко момиченце?

-        Мога да съм много убедителна.

-        А хората могат да са много заблудени.

-        Записвам разговорът в момента.

-        Телефонът ти падна в пропастта.

-        Написах за теб в дневника си, ако нещо се обърка ще те погнат.

-        Блъфираш! Пък и защо трябва да ме интересува какво ще кажеш?

-        Е, ако ми помогнеш с тези сънища ще си мълча… Обещавам.

-        Така или иначе щях да го направя. Но ако наистина смяташ, че не съм човек а някакъв вампир, значи просто бъркаш, чудовища не съществуват.

-        Добре де, добре.

Върнахме се в къщата.

-        Какво точно искаш от мен?

-        Ще ти кажа после.

-        Прокълнатата кукла я няма вече. – знаех, че това нещо още е в къщата, но исках да се махам оттук.

-        Не е в куклата!

-        Така ли?

-        Да, чудя се къде може да е?

-        Не знам, кажи ми пак съня си!

-        Ами вратата на гардероба започна да се тресе, и аз влязох вътре.

-        Значи гардероба е порталът.

-        Да метнем и него от скалата! – възкликна ентусиазирано Кара!

-        Не можем!

-        Прав си, трудно ще го докараме до там. Да го запалим!

-        А дали не е нещо друго?

-        Може да е свещникът.

Двамата погледнахме към свещникът на който още гореше свещта.

-        А защо той да е прокълнатият обект?

-        Защото три пъти го видях да левитира.

-        Това е невъзможно. Може би е било сън.

-        Какво определя кое е възможно и кое не?

Да не би невъзможното да е онова, което умът ти не може да побере?

-        Какво четеш?

-        Червената шапчица.

-        Ясно защо сънуваш кошмари. Тези психо трилъри са ти промили мозъка.

-        Според мен е доста интересно.

-    Никой вълк не може да изяде момиченце и баба на веднъж! И то цели!

-        Ами ти?

-        Може би червената шапчица, колко месо може да има по едно малко момиченце? Но ако изям цяло дете ще заприличам на бъчва!

-         Бъчва! Хахахахахаха! – тя започна да се хили като пияна, после попита сериозно. - Ял ли си деца?

-        може би.

-        Изяж мен!

-        Изкушавам се от известно време.

-        това е защото съм изкусителна.

-        Да се съсредоточим.

-        Имам по добра идея.

-        Каква?

Последва тишина.

-        Да се концентрираме.

-        Концентрирана съм! … Ако се концентрирам повече ще се пръсна.

-        Преди сънувала ли си нещо странно?

-        Преди да дойда тук ли? Преди вчера?

-        Да, например.

-        Ами аз не сънувам.

-        Какво?

-        Не сънувам много често.

На леглото лежеше едно плюшено мече, което отдавна бях забелязал. То миришеше странно.

-        Ами мечето?

-        То си беше тук.

-        Каза, че си видяла момче, като от старите снимки, да повтаря ,,върни ми го‘‘! -  Ами ако то си иска мечето? Ако преди тук е живяло една малко момче, и едно малко момиче? Куклата е била на момичето, а мечето не момчето. Това легло не е за един човек.

-        Хм… Хензел и Гретел.

-        Изглежда странно мече, може то да е причината за странните неща, които сънуваш.

-        Ще го хвърлим от скалата, нали?

-        Не. Имам идея как да проверим теорията ми.

-        Ще го сложим при баба, нали? – усмихна се момичето.

-        Да, ако сънува кошмар ще разберем, че е от това.

Слязохме в тъмната кухня, осветена единствено от светлината на работещият телевизор.  Бабата спеше на старото легло, а по телевизията даваха някакъв анимационен филм, което беше странно, имайки в предвид колко е късно.

-        Колко е часът? – попитах аз Кара.

Тя погледна телефонът си.

-        Почти три.

Оставих мечето до главата на жената, и с Кара седнахме на два стола. Тя на единият, аз на другият.

Погледнах през прозореца се в мракът отвън. Толкова дълбоко в нощта, нещата изглеждаха сюрреалистични. Дори винаги да си с бистър ум като мен. Още ми се струваше странно, че съм в къща а не някъде отвън, това беше времето, когато аз обикновено бях активен. Загледах се в старият телевизор. Филмът беше интересен, гледах го известно време. Часовникът удари три след полунощ. Случайно погледнах към леглото и се заковах на място. Ледени тръпки полазиха по гърба би.  От мечето се бе протегнало тънки розово хоботче, и се движеше сякаш търсеше нещо. То намери врата на жената и се заби в него, започна да смуче кръв.

Кара го гледаше с интерес.

Аз го хванах и го издърпах от бабата, а хоботчето веднага се прибра. Изнесох го навън, и го оставих на земята. Прибрах се в къщата, заключих вратата и с кара се качихме горе в стаята и. Тя се залепи за стъкло.

-        Теорията ти отпадна – каза Кара. Но вече знам значи затова децата спят с мечетата си.

-         Да… Може би трябваше да го отворим с ножа, и да видим какво се крие вътре.

-        Червата му щяха да излязат навън.

На леглото лежеше едно плюшено мече, което отдавна бях забелязал. То миришеше странно.

-        Ами мечето?

-        То си беше тук.

-        Каза, че си видяла момче, като от старите снимки, да повтаря ,,върни ми го‘‘! -  Ами ако то си иска мечето? Ако преди тук е живяло една малко момче, и едно малко момиче? Куклата е била на момичето, а мечето не момчето. Това легло не е за един човек.

-        Хм… Хензел и Гретел.

-        Изглежда странно мече, може то да е причината за странните неща, които сънуваш.

-        Ще го хвърлим от скалата, нали?

-        Не. Имам идея как да проверим теорията ми.

-        Имам по добра идея. – Кара извади ножа.

-        Само ще ядосаш духа.

-        Не мисля, че е дух. Но не мисля и че това нещо е мече. Просто мирише на нещо друго. Мирише на мърша.

Момичето разпори мечето и отвътре бликна кръв. Кара го задържа далеч от леглото, за да го изцапа с кръв, така кръвта потече на пода.

Това не беше играчка, вътре имаше органи, плът, кости.

Кара се разсмя, нещо много странно в тази ситуация.

-        Щом кръвта не се е съсирила, значи е било убито скоро.

-        Край. Баба ми дължи обяснения! –

Кара слезе долу, последвана от мен. Тя приближи баба си и я разтресе.

-        Бабо, ставай!

-        Какво има, миличка? – бабата се разбуди от съня си. ,,така де, повечето разбуждания са от сън‘‘

-        Защо това нещо беше в леглото ми?

-        Ох, миличка, това е играчка за теб.

-        Отворих го, бабо.

Бабата се умълча за миг. После се надигна.

-        Добре, ти дойде вчера, забравила съм да го изхвърля.

-        Но какво е, бабо?

-        Това е хоботник, обикалят наоколо и смучат кръвта на децата и на другите домашни животни, кокошки, козе, овци, козе, овци, козе, овци, козе, ов…

-        Добре, разбрах!

-        Козе, овци, козе.

-        Но какво прави тук?

-        Хвана се в капана, дето го бех турила в дворо. Мислих да го препарирам, и да си го туря някъде да краси дома. Пък можеше и да го окача на двора, да плаши другите, да не идват кука.

-        Препарираш?

-        Да, не си ли виждала препариран хоботник?

С Кара се спогледахме. И двамата бяхме виждали плюшени мечета.

На леглото лежеше едно плюшено мече, което отдавна бях забелязал. То миришеше странно.

-        Ами мечето?

-        То си беше тук.

-        Каза, че си видяла момче, като от старите снимки, да повтаря ,,върни ми го‘‘! -  Ами ако то си иска мечето? Ако преди тук е живяло една малко момче, и едно малко момиче? Куклата е била на момичето, а мечето не момчето. Това легло не е за един човек.

-        Хм… Хензел и Гретел.

-        Изглежда странно мече, може то да е причината за странните неща, които сънуваш…

-        Ще го хвъ…

-        Чакай малко. – аз вдигнах мечето. - Дай ми ножа.

Кара ми подаде ножът и аз разпорих мечето. Беше пълно с плюш.

-        Какво? – попита ме тя.

Аз го доближих до носа си и го подуших.

-        Не е мече. Пълно е с плюш, но не е направено от плат. Това е кожа на истинско животно. Каквото и да е това, някой го е препарирал.

-        Искаш да кажеш, че е било живо плюшено мече?

-        Виждала съм, бабо, но не мислех, че…

-        Елата, ще ви покажа! – старицата се надигна от леглото, пружините изскърцаха.

Тя нахлу чехлите си и отиде до една врата. Отключи я, след което я отвори. Стълбите водеха надолу, в непрогледният мрак.

-        Какво? – попитах аз.

-        Това е мазата. – отвърна жената, и ни поведе надолу.

-        Колко е часът? – попитах аз.

-        Шест без десет – отвърна Кара.

-        Скоро ще се светли.

-        Да, така е.

-        Добре, че махнах мечето на време, щеше да и изпие кръвта на бабата.

-        Остави баба, щеше да изпие моята.  – тя оголи шия. – виж, имам ли белег?

-        Не.

-        Да, Кара, някой е препарирал това плюшено мече. Като онзи глиган. – аз посочих препарираният глиган, който някой бе оставил насред стаята.

-        Забавно, изглежда ми оранжев.

-        Не е оранжев! Нормален е.

-        Ще го снимам с телефона си, за да ти докажа, че е. Само че го възседни, искам да си върху него.

Аз възседнах глигана, и тя направи снимка.

Слязохме до мазата, каменните стени бяха хладни на допир. Тук се разнасяше странна миризма.

Бабата на Кара дръпна едно въженце, и крушката светна. Мазата беше пълна с плюшени мечета, повечето бяха окървавени, полу одрани, изкормени, виждаха се скелетите им, и изцъклените им, втренчени очи. Бяха провесени от тавана на железни куки. Някой още мърдаха.

Кара гледаше през прозореца.

-        Ела да видиш нещо! – каза тя.

Аз също погледнах навън. Развиделяваше се, гората се разбуждаше. Мечето още лежеше където го бях оставил. И тогава, от всичзки страни се появиха мечета. Изпълзяха от храстите, показаха се из между стволовете на дърветата. Наобиколиха мечето. После го вдигнаха, и го отнесоха обратно в изсветляващите сенки на гората.

Събудих се и разбрах къде се намирам. Бях в леглото на Кара, а тя се беше сгушила в мен. Сутрин е – казах аз.

На гърдите ми, имаше мокро петно, там където беше облегнала глава.

-        Ти… Олигавила си ме.

-        Пак заповядай!

-        Явно всичко е било сън.

-        Не, вече се случи… и ти беше там, не помниш ли? Яздеше оранжев глиган.

-        … така ли, Кара?

Навън беше светло, но мрачно. Нейде далече, много далече удари гръм. Бурята се отдалечаваше, за да вал над бушува над други места, и да мокри земята с меланхолични сълзи.



Една ръка се протегна, и вдигна куклата от земята.